Ксенофоб ли е българинът?

Ксенофобия (от гръцки: ξένος – 'непознат, чужденец' и φόβος – 'боязън, страх') обозначава всяка постоянна, ирационална или прекомерна ненавист или страх към чужденци или непознати, не обезателно оформена, поощрявана, търпима или стимулирана от властта. Ксенофобията въплъщава вярването, правилно или не, че човек стои пред нещо чуждо.

(изт. Wikipedia)

Поводът да се замисля за това са поредните коментари по повод случващото се с нашата южна съседка Гърция. Доколкото ни дели една граница, дълго историческо минало, настоящо мерене на кой е по-по-най на база отминали времена, а и последните години се превърна в роден дом и месторабота за много българи, логично мненията и настроенията към нашите съседи да са доста по-пристрастни. И в този смисъл сякаш разделението е по-рязко на гръкофоби и гръкофили. Като доводите особено на първите са по-скоро емоционални, отколкото рационални. 

Но не за Гърция само става дума. От край време се счита, че българите сме гостоприемни хора, винаги готови да помогнем на странника, "който почука на вратата ни". И вярно или не, но поне на нас ни харесва да вярваме в това мнение. Друг е въпроса, че по ред причини гостоприемството в най-чистият му вид отдавна е изчезнал. Станахме някак по-модерни и все повече под тази блага дума разбираме да сме просто любезни, да се усмихваме ако някой ни проговори на развален български... И разбира се, да се почувстваме щастливи, когато ни кажат, че много харесват родината ни. Разбира се, винаги сме готови да се похвалим с нашите традиции, кухня. Да се пошегуваме като накараме чужденец, който идва за пръв път в България да гаврътне на екс чашка люта ракия.... Типично по балкански (не само по български). 

Но гостоприемството е само едната страна на отношението към чуждите култури, раси, традиции. Другата страна е как те въздействат на нас, как ги приемаме, как се отнасяме към разликите. 

От край време българите са известни с любопитството си и любознателността си. С настъпването на т.нар. демокрация границите постепенно се отвориха все по-широко и всички имат възможността да пътуват, да видят свят, както се казва. През последните 10 години имах възможността да пътувам с много такива хора и да наблюдавам реакциите им, попадайки на чуждо място, досега им с различни хора и култури. И въпреки, че в сравнение с много други нации бих казала, че българските пътешественици са едни от най-добрите като туристи, то за съжаление няма как да кажа това по отношение на тяхната "отвореност" към новото. 

Да, всички, които пътуват го правят за да видят, да се докоснат, но все още го правят с толкова голяма предпазливост и предразсъдъци, че понякога съм се чудила защо някой е хвърлил толкова пари, да отиде на другия край на света, за да изцъка като Бай Ганьо и каже "Е от България по-хубаво няма" и в същото време да започне да обяснява как ако това сме го имали у нас какво щяло да стане и как щели сме да го съсипем. Ей това противоречие поне за мен няма никаква логика. В повечето от случаите за удобство го наричаме патриотизъм. В по-нелюбезния вариант го наричаме нихилизъм, а всъщност става дума за невъзможността ни да приемем различното изобщо. А оттам и невъзможността за пълно отдаване, потапяне и наслада от момента, мястото, хората около нас.

При първите си подобни ситуации се чувствах някак длъжна да се опитам да покажа, че смисъла не е да критикуваме различното, което виждаме, да обяснявам кое защо е така, с идеята, че вероятно неразбирането е причина за отричане и критикуване. С времето си дадох сметка, че няма как да променя този закостенял консерватизъм, този генетично вроден комплекс за малоценност, който е причина да не се признават чуждите достойнства. 

Разбира се, не всички са с подобна еснафска нагласа. За щастие по-младите, по-информираните или по-любопитните бързо се нагласят към новата обстановка и с течение на времето, колкото повече пътуват, толкова повече се променят. Имам си и моите любими пътешественици, двойка, които преди доста години започнаха плахо с една екскурзия до Истанбул. Разбира се, първоначално реакцията им беше като на повечето, които за първи път излизат от България - цъкане с език колко е шарено там и все пак колко си е добре у дома. Които след това започнаха да разширяват периметъра, след като обиколиха половин Европа тръгнаха и по други континенти. И това са хора, които буквално пред очите ми виждах как се променят. Преминаха и през другата крайност - възхваляване на всичко чуждо, и отричане на всичко наше. Сега вече са заклети пътешественици, които искрено се радват на всеки досег с различното, без да критикуват, без да сравняват, просто да се наслаждават. 

За жалост такива хора са единици. Все още болшинството са онези, които пътуват сякаш за да кажат, че са били някъде, да си купят сувенир за спомен, но ако ги попиташ какво най-много ги е впечатлило, какво са видяли от страната, ще споменат само имената на стандартните туристически обекти, като често дори и това не помнят. А коментарите относно хората ще са в духа на критиката: колко са мръсни, надути, мързеливи или глупави... Удивително е, че в 21 век все още ми се налага да напомням, че думата "негър" не е редно да се ползва дори и на български език и че цветът на кожата отдавна не е от значение за по-голямата част от човечеството. И че не е нужно да се вторачват в поредната гей-двойка... 

Светът е огромен, шарен и за всеки има място под слънцето. И добре, че българският език е достатъчно неразбираем за по-голямата част от хората, които живеят на тази планета, та вероятността някой да разбере подигравателните и обидни коментари е наистина малък. 

И да се чуди човек от къде цялото това чувство за превъзходство, на база на какво? И дали е проява на невежество, комплекс за малоценност, или просто ксенофобия, насадена като манталитет от недалечното минало, когато насаждането й е било част от политиката на управление. И поради която още не можем да отворим очите си, да се научим да бъдем толерантни и с уважение към различното, независимо дали става дума за култура, раса, религия, политика. Ксенофобия, която е причината да критикуваме всичко и всички извън нас като нация и държава.
И само между другото, тъй като аз също съм българка и съм минала през всички тези чувства на отричане и критикуване, но за щастие много рано бях "излекувана" от това ненужно чувство, бих искала да допълня, че подобно поведение е характерно не само за българите, а за всички народи на Балканите.