Един необикновен Великден

По ред причини тази година се случи така, че за Великден си бях в България. За повечето хора това е нормално да са у дома си, със семейството си. На мен не ми се беше случвало доста отдавна... почти 10 години, а може би и повече. И не само, но до последно нямах и никакви планове къде ще бъда за празника, като дори много привлекателен ми се струваше варианта дори да си остана в къщи сама. Така де, все пак чувството за празничност е душевно състояние и не зависи от броя на хората около нас. 

В крайна сметка с приятели в последния момент решихме да отидем някъде наблизо, колкото да сме извън София и приятна оферта за хотел "Самоков" в Боровец ни помогна бързо да вземем решение. В петък, докато чаках моите обични другарчета да се приготвят за път се присетих да погледна къде и коя е най-близката църква, където можем да отидем поне в събота вечер. И бях приятно изненадана (макар и с леко неудобство трябва да призная, че аз тепърва откривам хубавите и интересни места в България). Оказа се, че именно в Боровец е църквата "Преображение Господне", която е единствена и уникална в България по отношение на архитектурата си. Построена в алпийски стил, цялата от дърво и на пръв поглед човек може да реши, че е просто по-богаташка вила... Събитието, с което църквата става още по-известна е, че именно там е била сватбата на принцеса Калина, дъщерята на Симеон Сакскуборготски. 

Дори да не беше празник, нямаше начин да не отидем и да видим църквата. И след активно мързелуване в СПА центъра на хотела в петък, в събота сутринта със Светли се отправихме към църквата, която се оказа на по-малко от 10 мин пеш от хотела. Оказа се, че ако човек случайно минава оттам и изрично не търси църквата, спокойно може да я подмине, въпреки, че се вижда от пътя, но... както всичко у нас, табелата е по-скоро скрита и настрани от пътя, отколкото на място, където всеки лесно да я види. 

Времето беше лошо, мрачно, влажно и вероятно за това нямаше голямо движение. Отделно, че и курорта беше почти празен, все пак извън сезона, от пистите сняг имаше май само на Маркуджика (поне там разбрах, че ходеха част от гостите на хотела). 

Сгушена между боровете, с малък паркинг отпред, тихо наоколо, за момент се почувствах сякаш бях сред декор за приказка...

Дори не знаех какво да очаквам вътре. Беше отворено и още с влизането ни посрещна възрастен мъж, средна възраст... благ и добър, както се оказа по-късно, но със сигурност не и добродушен до наивност. Зарадва се, като ни видя и първоначално, докато купувахме свещички лесно се заговорихме. Една от целта ни беше да попитаме и за службата вечерта и първата изненада беше, че да, църквата ще бъде отворена, но няма да има свещеник. Мога само да предполагам за причините (примерно, че няма достатъчно хора, за да има постоянен такъв), но да няма свещеник дори за толкова светъл празник.... Стори ми се странно, не попитах обаче. Влязохме вътре... не обичам да правя снимки вътре в църкви, затова и нямам такива да покажа. Църквата беше спретната, семпла, с малък олтар, няма стенописи... Над олтара красива дърворезбра изобразяваща кръста, на купола също красива дърворезба... Почувствах се уютно, ако ще точно заради липсата на претрупаност по стените и таваните, липсващите стенописи по-скоро допринасяха за усещането за чистота, отколкото за празнота... 

На свещниците имаше запалени свещи, явно не бяхме първите за деня. Някак мило ми стана, че човека (така и не разбрах името му, но нека така и злото и лошите неща никога да не го научат също и да го подминават него и семейството му) се засуети, влезе веднага след нас, пусна от малък СД плеър църковни песнопения, така, че бързо се почувствахме в църква по време на служба... Остави ни спокойно да постоим, а на излизане до вратата видяхме изложени различни икони, направени обаче от невероятна и уникална дърворезба. Не бях виждала подобни досега. Различни по размери, направени триизмерно, от малки икони на Богородица до голяма триизмерна дърворезбра, изобразяваща Тайната вечеря. И това, което много ме впечатли беше, че всеки детайл, включително изражението и съответната емоция на лицата беше по-жива от всяка нарисувана икона...

Заговорихме се отново с човека... И за жалост реалността отново ни докосна. Явно, че той по някаква причина и начин стопанисва и се грижи за църквата, но както обикновено се случва, пари, за да се оправи и поддържа няма. Той със свои средства, включително и от продажби на някои от дърворезбите се грижи. Няма да споделям всичко, което каза, но ясно, че на такова място няма как да не са минали и известни имена. Църквата е ползвана и за декор на филм (не ме питайте кой), но така или иначе явно е, че няма редовни служби. Поговорихме си още, изпушихме по цигара при красивата пазачка на двора

Някак тъжно ми стана, че такова място поради поредни човешки суети стои изоставено и на волята на един човек, който обаче въпреки, че няма самочувствието, че прави нещо кой знае какво, като се грижи за църквата, с притеснението на домакин сподели, че уж не очаква много хора за Възкресение в събота вечер, все пак се е подготвил поне да има свещички, да има музика и обеща, че в полунощ и камбаната ще бие. Тръгнахме си, като знаехме, че вечерта ще се видим отново. 

Вечерта малко преди полунощ се отправихме към църквата, май бяхме единствените, които отидохме пеш и веднага щом подминахме и последния хотел преди разклона разбрахме защо хората предпочитат да отидат с колите си, дори и за такова кратко разстояние. Такава тъмница, без никакво осветление по улицата, буквално не виждаш къде стъпваш .... Както и да е, стигнахме, лека полека църквата се напълни. Не знаех какво да очаквам, досега където и да съм била, винаги е имало свещеник, който да води литургията и някак не се налага миряните да знаят кога какво да правят... Отново на запис църковни песнопения.... Ние поне знаехме, че няма да има свещеник, но имаше хора, които определено бяха много изненадани и съвсем не знаеха какво да правят. Пред олтара беше запалена свещ и ... две жени с децата отидоха да си запалят свещите. След тях и ние и лека полека хората кротко и спокойно се наредиха и си запалиха свещичките.

Чу се тих глас, че вече е полунощ, човека вече видимо се приготвяше и се качи към камбанарията... Никой не знаеше какво да направи и тогава се чу силен млад мъжки глас "Хрисос Возкресе". Всички отвърнаха "Воистина воскресе" и отново, и отново. И момчето запя, силно, уверено... засрамих се, че зная само първите стихове от празничната песен за Възкресение. Момчето обаче продължи, междувременно заби камбаната и ... 

Дори сега настръхвам, като си спомня, защото усещането, поне за мен беше че се случва именно това, което символизира вярата и традицията. Вероятно точно така е било и някога, когато още не е имало църкви, когато не е имало златни кандилници с ароматни тамяни, не е имало свещенници, облечени в златоткани одежди, които цял живот служат и не спират да четат молитвите и песните от книгите си. Беше толкова странно, сякаш точно в този момент, за първи път се е случило чудото на Възкресението, а увереността в гласа на момчето беше такава, че сякаш в този момент той самият е видял с очите си. Беше истинско и съм сигурна, че всеки един от присъстващите там усети празника в душата си много по-искрено, отколкото в която и да било богато украсена църква. Камбаната биеше празнично, момчето запя отново и хората сами, без да има нужда някой да ги води излязоха навън, празнично се поздравяваха и започнаха да обикалят около църквата. И сега, когато разказвам това се вълнувам, защото каквото и да си говорим за това, колко сме загубили вярата и традициите си, се оказва, че не е така. 

А времето навън беше толкова тихо, дори облаците се бяха разпръснали.

ХРИСТОС ВОЗКРЕСЕ!

Защо разказвам всичко това? Била съм на много красиви места за Великден, вълнувала съм се от красиви фойерверки, празнични литургии. Но този път се почувствах по начин, който не искам да забравя, затова и макар и през думи ми се иска да го запазя. И още веднъж да благодаря на този човек, който се грижи за църквата - за неговото гостоприемство и това, че като истински християнин вместо да се пребере и просто да каже, че няма да има служба, той въпреки всичко се опита да направи максималното, за да има вярващите къде да се съберат и да отбележат най-големия празник в Християнството. А също и благодаря и на това момче, което така уверено изрече думите, които всички чакаха.