Принцовите острови на Истанбул - отминали романтика и блясък

 

    Въпреки, че Истанбул е на "една ръка разстояние" от България, едва преди няколко месеца успях да запълня един от големите ми пропуски при пътуванията и най-накрая намерих време да го посетя. Безспорно беше любов от пръв поглед. Но още при второто ходене реших, че няма как да мислиш за Истанбул и да не си отишъл поне веднъж на островите му.

По традиция, първо правя резервация, после проверявам как може да се случи пътуването. Вече имах представа от Истанбул и кое къде се намира, така, че лесно се ориентирах и намерих разписание. Повечето туристи или поне тези от България разчитат на фирми да ги заведат до там. Всъщност до островите има фериботи на всеки час и половина. Наглед лесно, но всъщност не толкова. В Истанбул всичко, свързано с транспорт се случва с т.нар. Istanbul card. Освен това може да се ползва за вход в музеи, туристичеси атракции, фериботи, та дори и пазаруване в някои магазини. Такава карта можете да си купите от всеки павилион, на който се продават вестници, цигари и т.н. До тук добре. Изпитанието идва, когато се налага да бъде заредена с пари. Има достатъчно автомати, но всички инструкции са само на турски и ако не ползвате този красив език, започвате да търсите някой да ви помогне или го карате по интуиция.

    Поне аз така и още не съм научила как да си зареждам пари в тази карта през моята карта, а не само в брой. Но веднъж като успеете, после е лесно - качвате се в трамвай, метро, автобус и само я допирате. Е, трябва да имате представа и от цените, за да знаете с колко да заредите.

    За да печеля повече време, отново пътувах с нощен автобус, така рано сутринта съм в Истанбул. Започна поредния пазарлък за такси, като този път беше по-драматичен, след като шофьорът на таксито реши, че от мен ще си изкара надника и каза, че до Кабаташ таксито ще струва 20 евро и когато категорично отказах, защото реално струва не повече от 5-6 евро той ме върна. Както и да е, но този танц вече ме уморява и следващия път със сигурност ще проверя как точно се стига до метрото и да не се занимавам с глупости.

    С друго такси, на което шофьорът очевидно искаше да си упражнява английския все пак стигнах до пристанището. Дали бях уморена от път, но ми отне известно време докато се ориентирам, че за фериботите не трябва да правя нищо, освен като в метро да си маркирам картата. И така, моето приключение започна.

    Всеки може да прочете историята на т.нар. Принцови острови, наричани кратко Адалар (ada-остров). Някога част от Византийската империя, тук са отсядали гръцки императрици и принцеси, откъдето идва и наименованието им, а след превземането на Константинопол и до средата на 20 век те се превръщат в място, където имат вили и посещават елита на Истанбул - богати турци, чужденци, дипломати. Населението е било предимно гърци, арменци, преселници от Левант. Великолепни къщи, облицовани с дървени плоскости и до днес показват част от лукса и блясъка на онези дни. Отдалечени от града, въздухът на островите е чист, морето кристално, природата - непокътната. Не се допускали никакви автомобили, а файтони е имало до преди няколко години.

    Буюкада е най-големият от Принцовите острови, който е бил и най-населен. Още с пристигането се вижда сградата от някогашният красив хотел "Splendid Palace", широкият площад.

    Преди да замина знаех, че на острова не се допускат автомобили, очаквах да има поне няколко файтона, а от чужди блогове бях прочела, че може да се наемат велосипеди.

Затова поне първоначално бях приятно изненадана когато видях, че в непосредствена близост до часовниковата кула има много електрически бусчета, голф колички като таксита. Звучеше примамливо да обиколя острова за няколко часа с такова бусче, но реших, че предвид общата площ на острова, няма причина да се държа като еднодневен турист.

Хотелът ми беше в прекрасна локация - близо до централната и крайбрежната улица, и достатъчно настрани, за да бъде на тихо място.

Още първият ден се насочих към района Низам, където вече знаех, че един от известните със запазените си къщи. Там се намираха и руините на къщата, в която е живял Лев Троцки.

Оказа се, че това е районът, в който се изсипват буквално всички туристи, които пристигат с ферибот за един ден. Още в началото бяха разбити представите ми за безгрижно разхождане по улиците, защото трафикът от туристическите бусчета, голф количките-таксита и местните беше почти като в Бургас през летния сезон. Към това се добавят и всички, които смело бяха наели велосипеди. Много скоро разбрах, че освен полицията, спешната помощ и пожарната, все пак се допускат автомобили и камиони, които били собственост на някаква строителна компания.

    Постепенно започнах да се изпълвам с противоречиви чувства към видяното наоколо. Немалко от величествените и красиви вили имаха вид на изоставени, занемарени. Безспорно поддръжката на една такава къща струво много пари. Може би изоставени или както на много други места - много наследници, които не могат да се разберат какво да правят с имота.

Но още по-голяма беше изненадата ми, когато видях запуснатото място, където са руините от къщата, в която е живял Лев Троцки. Не просто руини, улицата към тях е обрасла с големи бурени. И това не е единственото важно място, което е занемарено.

    В края на 19 век на един от двата хълма на острова за собствениците на "Ориент екстпрес" е построен огромен и красив хотел и казино. След завършването му обаче не получават разрешително да бъде използван. През 1903 г. съпругата на богат гръцки банкер купува сградата и я подарява на Вселенската патриаршия на Константинопол, за да бъде използвана като дом за сираци. През 1964 г., след ескалиране на проблема в Кипър, сиропиталището е насилствено закрито, а имотът присвоен от турската държава. Но най-тъжното е, че след това тази сграда е оставена да се руши. През 1980 г. пожар допринася за още по-голямата повреда, скоро след това турската държава иска да върне сградата на Гръцката епархия. Щетите обаче са толкова големи, че възстановяването би коствало огромни средства.

Всичко това е причина днес, най-голямата дървена сграда в Европа и втората по големина в света да стои изоставена насред нищото. Покрай нея има път, но туристическите маршрути не минават от там. Тоест може да се стигне само ако някой изрично и нарочно иска да я види.

До сиропиталището се стига или пеш, или с наето ел.такси, като по пътя се минава покрай друго място, където се виждат руини като от крепостна стена. Оказа се, че никой не може да каже какво е било, освен, че някога е имало ресторант наоколо.

    Друго изненадващо беше, че на фона на рушащи се великолепни сгради се строят нови, които надали ще са по-красиви от наличните.

За сметка на това поне 50% от острова е със статут на национален парк. Особено там, където няма много туристи се чуват песните на птиците, бръмченето на пчелите, гъсениците, от които след това се раждат пеперуди
те като огърлица пресичаха асфалта. Друг парк беше напълно оборудван с детски площадки, модерни точки за снимки.

    И разбира се, никой не бива да пропуска посещение на църквата Agia Yorgi най-малкото заради красивата гледка. А църквата - сбутана и прихлупена, заради някаква пристройка до нея, на която се вее турското знаме в църквата се влиза само през страничния вход. Но поне действаща дотолкова, че да може човек да запали свещичка.

    В следващите дни всеки ден се разхождах по малките калдаръмени улички, по които беше пълно със сергии с тези цветни венчета. Не можах да разбера какво символизират, от кого са останали, по какъв повод.

    Всичко това ме озадачи. Този остров определено живее благодарение на туристите, които идват да видят красотата от миналото, но оставена да се руши, то тя след не много години вече няма да привлича никой, а това означава, че и поминъкът на местните ще западне. Споделих учудването си със собственика на хотела, в който бях отседнала - млад предприемчив човек, който тъкмо беше договорил да наеме съседен хотел, с което да разшири дейността си. Но всичко, което той каза е, че причината е липсата на пари и че на острова всичко е двойно по-скъпо. Което няма логика. Островите не са много далеч от Истанбул, имат редовен и не скъп морски транспорт. Вероятно ако бяха членове на ЕС щяха да се активират проекти и програми, по които да започне реставрацията на сгради, поддръжка на емблематични такива. Подхвърлих идеята, че може би местните могат да настояват поне някои от сградите или част от острова да мине под егидата на ЮНЕСКО или поне да проверят възможностите. И допълних, че ако не направят нещо днес, то след 10 години какво ще правят? Отговорът беше кратък и показващ много: Иншаллах.

    Като на всяко туристическо място особено около пристанището е осеяно със заведения - ресторанти, кафенета, сергии за сладолед. Всеки ден фериботите разтоварват стотици, а може би и хиляди туристи, които изпълват улиците, заведенията, магазинчетата. Вероятно това е причината тук обслужването да не е такова, каквото повечето познаваме - любезно, отзивчиво. Разбира се, има подканяне към масите, но очевидно преситени и спокойни, че туристите са толкова много, че има за всички. Освен това са т.нар. "бързи туристи" - идват за няколко часа, което прави отношението по-цинично и на принципа "вземи му парите и да се оправя". Още по-удивително е, че на острова почти никой не говори език, различен от турски. Това поне мен ме умори много, защото дори поръчката на храна коства усилия. Менютата са написани на латиница и уж английски, но какво от това, като ако човек попита какво има в даденото ястие, няма кой да обясни. И не им пука, буквално.

За всичките ми посещения в Турция само тук ми се случи в един от ресторантите да се пробват да включат в сметката ми нещо, което не съм поръчвала. В друг се опитаха да ми пробутат нес кафе за еспресо. В трето бяха супер любезни, но така и нямаха меню, тоест поръчваш, но не знаеш на какви цени. Е, оказаха се тройни на фона на останалите. Няма чейндж бюро, но има такива, които могат да ти обменят пари на безумен курс.

Изумена съм от безразличието им към факта, че на острова вече има автомобили, което разрушвава концепцията и имиджа за острови без такива.

Всичко това вгорчава удоволствието от красотата наоколо, оставя усещането че си за еднократна употреба. Каквото е и отношението им към всичко наоколо, което ползват, докато може, а когато се срине - е, тогава ще търсят други начини. До тогава обаче, колкото и каквото може, с минимум усилия.

    Но това е само още една причина тези острови или поне най-големият от тях да бъдат посетени сега, докато все още са запазени следите от недалечното минало. Докато все още има добре запазени красиви къщи, сградата на Сплендид хотел все още е цяла. А аз си харесах няколко къщи, които ако спечеля от лотарията със сигурност бих си купила поне една от тях, която да превърна в ... е, това вече са си мои идеи. Ето две от тях.

    И няколко препоръки преди да отидете там:

- Не си наемайте велосипед, освен ако не тренирате планинско колоездене. Островът е хълмист и на места наклоните са до 25-35%, което е причина повечето, които не са карали много или основно по равни терени, само да си бутат велосипедите. Също когато наемате, непременно проверявайте спирачките и веригите.

- Ако смятате да ползвате електрическите таксита, то непременно трябва да имате Istanbul card и непременно я заредете предварително при автоматите при пристанището или около стоянките за бусчетата и таксита, защото навътре в острова няма къде. Например от центъра до подножието на пътя до църквата Свети Георги са 100 турски лири.

- На острова почти като атракция са сладоледите и някои от сергиите ги правят именно такива с украси. Но истинският хубав сладолед не е от тези сергии, а на главната улица, до баничарницата.

- За да се насладите напълно на атмосферата на острова, да видите вечерен Истанбул от далече - направете си поне една нощувка на острова, а защо не и 2. А в един ден можете да поделите времето между някои от другите острови, покрай които минава и спира фериботът.

- В парковете можете да си направите чудесен пикник.

- Непременно си поръчайте кюфтета в ресторанта при църквата "Свети Георги".

И накрая - този хотел ви посреща като слезете от ферибота на Бургазада - още едно място, което непременно трябва да посетите макар и само да изпиете едно кафе.

ПРОВОКАЦИИ, МАНИПУЛАЦИИ И "СВОБОДАТА, САНЧО"

Всеизвестен факт е, че най-добрия начин да контролираш някого е като му отнемеш вярата в него самия. Да го накараш да се почувства безсилен, да се колебае, и тогава е момента, в който можеш да направиш каквото си искаш с този човек - да повярва, че определени мнения са негови собствени, че това, което прави е по собствената му воля... С други думи ДА ГО МАНИПУЛИРАМЕ. 

Доколкото обаче човешката природа наистина е уникална, то всяка една манипулация има определен срок на действие, след което човека се "събужда". Но тук идва следващия етап на осъзнаване колко лесно е бил манипулиран. А това от своя страна води до страх, и затвърждаване на убеждението, че всъщност сме безсилни. А оттам лесно се стига до убеждението, че щом вас, които сте умни, интелигентни могат да манипулират, то значи върху всички може да бъде въздействано. Оттам и появяването на теории за конспирации и т.н. 

Вероятно не съм единствената, която се замисля върху подобни теми особено днес, когато хората сякаш са се събудили. При това не само у нас. И всички вече започват да се досещат, че не става дума за временни събития, а за процес, който хем не е започнал от скоро. Погледнете последните няколко години - доказателства за началото на този процес на недоволство колкото искате, под различни форми и поводи. В поведението на хората се забелязва огромна динамика -  чупят се модели. Това, което досега считахме за аксиома вече е теорема и подлежи на преразглеждане и преосмисляне, а оттам на съответното отхвърляне или доказване. Или както се казваше някога в една реклама: "Традициите не са това, което бяха".

Една от предпоставките за това пробуждане е (както го пишат в учебниците) научно-техническия прогрес. Факт е, че благодарение на развитието на технологиите всякакъв вид информация ни залива от всякъде. И това от една страна е прекрасно - можем да видим, чуем какво се случва  навсякъде по света. Да видим как се справят други хора в подобна ситуация. А това естествено води до промени в критериите, мисленето става по-мащабно и по-критично. И благодарение на този обем информация започваме да научаваме колко малко знаем, включително да научаваме мръсни тайни за разни хора, които до вчера са били авторитети за нас. Но едновременно с това започваме и много бързо да наваксваме онова, което не знаем.

Когато към това се добави и възможността за общуване в реално време с различни хора, споделяне на мнения, някак естествено идва момента, в който хората се оглеждат около себе си и сякаш събудени от сън започват да предявяват претенции, каквито не са имали досега. 

Но да не забравяме и обратната страна на монетата. С този неограничен достъп до всякаква информация се даде възможност и на онези, които продължават да искат да ни контролират да го правят още по-успешно. И манипулацията се превърна в изкуство. А всеки един от нас се оказа в ситуацията още повече да се колебае в себе си. Дори да има критично мислене и способност за анализ, на практика няма как да кажем дали не сме повлияни от едно или друго мнение, което сме прочели, чули....

И някак постепенно в годините се промъкна и установи трайно една от най-перфектните манипулации на нашето време върху хората като цяло, а именно, че ВСИЧКО Е МАНИПУЛАЦИЯ, ПРЕДВАРИТЕЛНО РЕШЕНО И РЕЖИСИРАНО. 

И известно време господстващите и контролиращите световните процеси живяха спокойно, докато хората вярваха в това и някак примиренчески приемаха, че няма смисъл да се противопоставят. И дори и да изразят различно мнение, бързо се кротваха отново, осланяйки се на поговорката, че сама птичка пролет не прави. 

Но това време беше кратко. Дали защото господстващите вече решиха, че вече имат пълен контрол и няма нужда да следят процесите надолу сред "масите" или защото същите тези маси си припомниха какво е ЧУВСТВОТО ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН: свободен от страх, свободен от контрол, свободата да бъдеш себе си такъв, какъвто си и да не се срамуваш от това... 

И осъзнаването, че са манипулирани постепенно от примирение премина в гняв. И хората започнаха да показват този си гняв. Да, все още през наивни заявки за по-добър живот, без конкретно формулиране какво точно означава това. Но едно е сигурно - хората съзнаха, че могат да противостоят на контрола на определени хора. 

И днес сме свидетели именно на този гняв - у нас, в Турция, Гърция, Бразилия, Чили.... Нещо повече - започна да се оформя вече усещането, че тази форма на управление вече не е успешна, независимо, че още нямат формулата за друг начин на общество. Започнаха да си спомнят, че в историята на човечеството формите на обществата са се променяли и за да достигнем до днешния модел, преди това е имало други, които са били разчупени и заменяни с други. 

Тоест това, което ни е познато не означава, че е единствено възможно.

И управляващите се притесниха. Започна се с активна манипулация на всички нива. И разбира се, много префинена такава. Като примери за такива манипулации у нас от последните дни можем да посочим много:

1. Това, че 40 000 протестират в София не означава, че останалите 5 млн искат същото (но не се казва и никой не пита тези останали 5 млн.)

2. Хората, които протестират не знаят какво искат (тоест са стихийна тълпа)

3. Появиха се много провокативни "интервюта" в уж шеговити сайтове, където който се усети ще види, че са измислени.

4. Появиха се много отвличащи вниманието провокации на други теми, които да "оберат" енергията.

5. Защо не се протестирало преди при подобни ситуации, а едва сега (тоест вие сте манипулирани)

6. Къде били определени прослойки при предишните протести през февруари, и защо излизат сега (омаловажаване на протестите до ниво на стихийни явления, а не като част от голям процес). 

И още много подобни. Плюс поддържане на манипулациите за не толкова замислящите се хора на стария принцип "Разделяй и владей" на база сипматии към партии.  

Но всъщност най-опасната манипулация е, че това, което се случва на улицата е ПРЕДВАРИТЕЛНО ПЛАНИРАНО, РЕЖИСИРАНО И В ТОЗИ СМИСЪЛ МАНИПУЛИРАНО. Че хората на площадите не са там по собствено желание, а са провокирани от управляващите умишлено. Че това, което се случва у нас не е естествен процес, какво в другите държави. 

И ЧЕ КАКВОТО И ДА ПРАВЯТ СА ОБРЕЧЕНИ НА НЕУСПЕХ, ЗАЩОТО НИЩО НЕ ЗАВИСИ ОТ ТЯХ. 

И хората, въпреки интелигентността си отново са подложени на риска да се обезверят. Те виждат, че има провокации. Помнят събитията от недалечното минало на новата ни история, когато изкуствено се отмени стария режим на управление с нов с привидно нова форма и лица.

И част от тях наистина вече започват да се оттеглят. Защото интелигентния и възпитан добър човек е и самокритичен. За разлика от управляващите, които също са интелигентни, но арогантни.

Добре де, ще каже някой, който е прочел написаното до тук, какво правим тогава? Ясно е, че ни манипулират. Факт е, че не можем още да предложим конкретна формула за нов световен ред. Да стоим до безкрай на площадите ли? 

Поне според мен това, което може да се направи е да се осъзнае, че наистина става дума за процес, в глобален мащаб. И независимо дали тези протести (не само у нас) ще спрат днес или ще продължат месеци наред, той вече е необратим. Единственото което е важно да направим е да не се страхуваме, че онези, които искат да спрат този процес може да са по-добри от нас. С каквито и средства да разполагат да не забравяме, че те са хора като нас и ресурсите, които ползват са същите, които ползваме и ние. 

И кой знае, може скоро и онези, които са се предали до толкова на ГОЛЯМАТА МАНИПУЛАЦИЯ, ЧЕ ВСИЧКО Е МАНИПУЛАЦИЯ се събудят също и вместо да работят примиренчески в тяхна полза могат да вкарат енергията си в идеята за свобода от страха и повярват в свободната воля на човека.

И накрая, преди някой да попита дали и написаното от мен не е с цел манипулация ще кажа онова, което различава манипулацията от собствените мисли - наличието или отсъствието на цел на посланието. Аз нямам цел и амбиция да накарам повече хора да ми повярват. Не за друго, а защото съм сигурна, че независимо дали искаме или не, промените в човешкото общество са започнали и скоро предстоят видимите резултати. Споделям го публично доколкото това е моя потребност да покажа своето отношение и своята емоция към този процес. И ако намеря съмишленици - добре. Ако не - пак добре. :) Не ме е страх от нищо, защото вярвам в себе си.

За новото туристическо лого на България и страстите човешки

 

Докато обществото жужи покрай референдуми, неосъществени атентати, предстоящи избори и други подобни обществено значими събития, които се сменят с динамиката на преминаващи летни облаци, моите мисли се върнаха към една вече отминала тема, а именно новото лого, с което България ще бъде представена тази година на международните туристически изложения. Логично, предвид, че работя в тази сфера и няма как да не ме касае пряко, но повода беше и мейли от няколко колеги-партньори от Гърция, Испания и Турция.
Когато се появи логото и за по-малко от час навсякъде по Фейсбук се започнаха коментарите и майтапите по повод „яйцата на очи“ аз също споделих, че не ми харесва, и някак поведена от общото настроение се забавлявах с направените асоциации. Естествено беше и да коментираме с колеги, и да се посмеем.
По-късно обаче пак го загледах  и реших, че сигурно ние гледаме пристрастно. Плюс това особено напоследък хейтърството видимо е на мода, та реших да попитам хора, които не са обременени от нашата гледна точка и изпратих по мейла на няколко колеги в чужбина, с идеята да чуя тяхното мнение. Изненадващо за мен беше, че всъщност те наистина го харесаха. Дори едните от Гърция, които и познават доста добре страната ни и това, което имаме искрено изказаха мнението си, че най-после имаме нещо, което да покаже пред света, че предлагаме не само море.
И реших да се опитам да го разгледам отново, като се опитам да бъда безпристрастна и да игнорирам  забавните асоциации.... И... тук може би мои познати биха ме анатемосали, но всъщност от гледна точка на туристическа дестинация логото обощава по един добър начин всичко онова, което искаме да покажем на света. Да, точно така, казвам, че ми харесва. И установих, че ако шегаджии не бяха направили асоциациите с яйца и партийни символи, не бих го и видяла по този начин.
Реално погледнато факт е, че в момента то съдържа в един наистина максимално концентриран вид България. Още повече на фона на постепенно наложилото се с годините мнение, че България е  евтина морско-алкохолна дестинация. 
Що се отнася до препратките към рози на БСП... хора, тия емоции с БСП и тн си ги имаме само ние на локално ниво. Розата е роза, и ако някога България е била известна именно с розовото си масло, защо сега да не се опитаме да си върнем частица от тази слава.
Ама жълтото в центъра било жълтък. Ами то и думата идва от жълто, а слънцето го определяме като жълто, нали? Какво да кажем за онези, които си рисуват червени, кафяви и оранжеви слънца? Ама не, другите от други страни може, ние не, защото ..... всъщност защо?
И да, имаме планини, имаме море, имаме езера, имаме гори.... добре бе хора, защо да не ги покажем. Я погледнете пак старото лого и ги сравнете.
Пък и накрая – както е известно, в България всички разбират от всичко, само не и от това, което трябва да правят. Та и сега се оказа, че всички разбират от що е то лого, бранд, дизайн, как се правят и какви качества са нужни. Убедена съм, че 90% от шерналите подигравките по повод логото разбират толкова, колкото и от ядрена енергетика.... Което е нормално, ако това не е работата им. Иначе казано – за да имаш компетентно мнение трябва да имаш и поне базови познания по темата. Естествено, няма нещо, което да не може да бъде взето на подбив и да не бъде критикувано. Сигурна съм също, че има и компетентни хора, които вероятно биха могли да създадат нещо по-интересно. А на мен би ми било още по-интересно да видя други идеи като контрапредложения, а не само думи и подигравки. 
И преди някой да попита аз дали разбирам – да, имам поне представа как се изготвя едно подобно нещо. И се запитах – ок, ако не ми харесва какво бих искала да има или как бих искала да изглежда? И се оказа, че нямам отговор. Е, щом не мога да дам по-добра идея или не мога да създам нещо по-добро, тогава не би трябвало да критикувам. Така, както не обичам някой, който не разбира нищо от това, което аз мога и зная да дойде да ми дава акъл. 

Та така.  Иначе продължавам да се забавлявам с шегата с яйцата и като си говорихме с Панайотис, и му казах за тази асоциация той се засмя и каза, че обича и яйца по панагюрски :) И аз ги обичам. И му обещах, че ако има възможност като време, тази година ще го заведа на фестивала на розата в Казанлък, даже може и рози да бере :) Пък току виж и булка му намерим.... :) 

И за пореден път си давам сметка, че понякога е добре да поглеждаме нещата през чуждите очи и дори да се шегуваме с нещо, да остане само шега, а не поредното ни самоподценяване. 

Един необикновен Великден

По ред причини тази година се случи така, че за Великден си бях в България. За повечето хора това е нормално да са у дома си, със семейството си. На мен не ми се беше случвало доста отдавна... почти 10 години, а може би и повече. И не само, но до последно нямах и никакви планове къде ще бъда за празника, като дори много привлекателен ми се струваше варианта дори да си остана в къщи сама. Така де, все пак чувството за празничност е душевно състояние и не зависи от броя на хората около нас. 

В крайна сметка с приятели в последния момент решихме да отидем някъде наблизо, колкото да сме извън София и приятна оферта за хотел "Самоков" в Боровец ни помогна бързо да вземем решение. В петък, докато чаках моите обични другарчета да се приготвят за път се присетих да погледна къде и коя е най-близката църква, където можем да отидем поне в събота вечер. И бях приятно изненадана (макар и с леко неудобство трябва да призная, че аз тепърва откривам хубавите и интересни места в България). Оказа се, че именно в Боровец е църквата "Преображение Господне", която е единствена и уникална в България по отношение на архитектурата си. Построена в алпийски стил, цялата от дърво и на пръв поглед човек може да реши, че е просто по-богаташка вила... Събитието, с което църквата става още по-известна е, че именно там е била сватбата на принцеса Калина, дъщерята на Симеон Сакскуборготски. 

Дори да не беше празник, нямаше начин да не отидем и да видим църквата. И след активно мързелуване в СПА центъра на хотела в петък, в събота сутринта със Светли се отправихме към църквата, която се оказа на по-малко от 10 мин пеш от хотела. Оказа се, че ако човек случайно минава оттам и изрично не търси църквата, спокойно може да я подмине, въпреки, че се вижда от пътя, но... както всичко у нас, табелата е по-скоро скрита и настрани от пътя, отколкото на място, където всеки лесно да я види. 

Времето беше лошо, мрачно, влажно и вероятно за това нямаше голямо движение. Отделно, че и курорта беше почти празен, все пак извън сезона, от пистите сняг имаше май само на Маркуджика (поне там разбрах, че ходеха част от гостите на хотела). 

Сгушена между боровете, с малък паркинг отпред, тихо наоколо, за момент се почувствах сякаш бях сред декор за приказка...

Дори не знаех какво да очаквам вътре. Беше отворено и още с влизането ни посрещна възрастен мъж, средна възраст... благ и добър, както се оказа по-късно, но със сигурност не и добродушен до наивност. Зарадва се, като ни видя и първоначално, докато купувахме свещички лесно се заговорихме. Една от целта ни беше да попитаме и за службата вечерта и първата изненада беше, че да, църквата ще бъде отворена, но няма да има свещеник. Мога само да предполагам за причините (примерно, че няма достатъчно хора, за да има постоянен такъв), но да няма свещеник дори за толкова светъл празник.... Стори ми се странно, не попитах обаче. Влязохме вътре... не обичам да правя снимки вътре в църкви, затова и нямам такива да покажа. Църквата беше спретната, семпла, с малък олтар, няма стенописи... Над олтара красива дърворезбра изобразяваща кръста, на купола също красива дърворезба... Почувствах се уютно, ако ще точно заради липсата на претрупаност по стените и таваните, липсващите стенописи по-скоро допринасяха за усещането за чистота, отколкото за празнота... 

Ксенофоб ли е българинът?

Ксенофобия (от гръцки: ξένος – 'непознат, чужденец' и φόβος – 'боязън, страх') обозначава всяка постоянна, ирационална или прекомерна ненавист или страх към чужденци или непознати, не обезателно оформена, поощрявана, търпима или стимулирана от властта. Ксенофобията въплъщава вярването, правилно или не, че човек стои пред нещо чуждо.

(изт. Wikipedia)

Поводът да се замисля за това са поредните коментари по повод случващото се с нашата южна съседка Гърция. Доколкото ни дели една граница, дълго историческо минало, настоящо мерене на кой е по-по-най на база отминали времена, а и последните години се превърна в роден дом и месторабота за много българи, логично мненията и настроенията към нашите съседи да са доста по-пристрастни. И в този смисъл сякаш разделението е по-рязко на гръкофоби и гръкофили. Като доводите особено на първите са по-скоро емоционални, отколкото рационални. 

Но не за Гърция само става дума. От край време се счита, че българите сме гостоприемни хора, винаги готови да помогнем на странника, "който почука на вратата ни". И вярно или не, но поне на нас ни харесва да вярваме в това мнение. Друг е въпроса, че по ред причини гостоприемството в най-чистият му вид отдавна е изчезнал. Станахме някак по-модерни и все повече под тази блага дума разбираме да сме просто любезни, да се усмихваме ако някой ни проговори на развален български... И разбира се, да се почувстваме щастливи, когато ни кажат, че много харесват родината ни. Разбира се, винаги сме готови да се похвалим с нашите традиции, кухня. Да се пошегуваме като накараме чужденец, който идва за пръв път в България да гаврътне на екс чашка люта ракия.... Типично по балкански (не само по български). 

Но гостоприемството е само едната страна на отношението към чуждите култури, раси, традиции. Другата страна е как те въздействат на нас, как ги приемаме, как се отнасяме към разликите. 

От край време българите са известни с любопитството си и любознателността си. С настъпването на т.нар. демокрация границите постепенно се отвориха все по-широко и всички имат възможността да пътуват, да видят свят, както се казва. През последните 10 години имах възможността да пътувам с много такива хора и да наблюдавам реакциите им, попадайки на чуждо място, досега им с различни хора и култури. И въпреки, че в сравнение с много други нации бих казала, че българските пътешественици са едни от най-добрите като туристи, то за съжаление няма как да кажа това по отношение на тяхната "отвореност" към новото. 

Да, всички, които пътуват го правят за да видят, да се докоснат, но все още го правят с толкова голяма предпазливост и предразсъдъци, че понякога съм се чудила защо някой е хвърлил толкова пари, да отиде на другия край на света, за да изцъка като Бай Ганьо и каже "Е от България по-хубаво няма" и в същото време да започне да обяснява как ако това сме го имали у нас какво щяло да стане и как щели сме да го съсипем. Ей това противоречие поне за мен няма никаква логика. В повечето от случаите за удобство го наричаме патриотизъм. В по-нелюбезния вариант го наричаме нихилизъм, а всъщност става дума за невъзможността ни да приемем различното изобщо. А оттам и невъзможността за пълно отдаване, потапяне и наслада от момента, мястото, хората около нас.

При първите си подобни ситуации се чувствах някак длъжна да се опитам да покажа, че смисъла не е да критикуваме различното, което виждаме, да обяснявам кое защо е така, с идеята, че вероятно неразбирането е причина за отричане и критикуване. С времето си дадох сметка, че няма как да променя този закостенял консерватизъм, този генетично вроден комплекс за малоценност, който е причина да не се признават чуждите достойнства. 

Разбира се, не всички са с подобна еснафска нагласа. За щастие по-младите, по-информираните или по-любопитните бързо се нагласят към новата обстановка и с течение на времето, колкото повече пътуват, толкова повече се променят. Имам си и моите любими пътешественици, двойка, които преди доста години започнаха плахо с една екскурзия до Истанбул. Разбира се, първоначално реакцията им беше като на повечето, които за първи път излизат от България - цъкане с език колко е шарено там и все пак колко си е добре у дома. Които след това започнаха да разширяват периметъра, след като обиколиха половин Европа тръгнаха и по други континенти. И това са хора, които буквално пред очите ми виждах как се променят. Преминаха и през другата крайност - възхваляване на всичко чуждо, и отричане на всичко наше. Сега вече са заклети пътешественици, които искрено се радват на всеки досег с различното, без да критикуват, без да сравняват, просто да се наслаждават. 

В навечерието на 2012 - краят на едно винаги води ново начало

Едно време хората са имали (а някои още имат) своите  изповедници, пред които са изливали мислите си. В по-модерните времена психолозите иззеха тази функция. Сега блоговете и социалните мрежи изместиха всички предишни. Това вероятно е еволюция.

След няколко часа си отива още една година. Не разбирам тази мода за правене на списъци за идната година, но явно пак няма да съм модерна. Все си мисля, че в края на годината всеки си прави някаква равносметка каква е била, какво се е случило и най-хубавото е, че дори когато е била много хубава година, самото очакване за ново начало, надеждата за още хубави неща става причина всички да се радват, че е отминала.

За мен обаче равносметката като че ли е не само за тази година, а за последните 10 отминали. Цял един период, в който се случиха толкова много неща... и които приключиха. Усещането ми е за цяла една епоха, изпълнена с толкова много събития, че чак се страхувам дали не съм изживяла вече всичко, което може да ми се случи и занапред да ме чака едни монотонен скучен живот. 

Всичко започна с един брак, който и до момента не съм сигурна защо направих. "Сляпата неделя", или напук на друг човек, който много обичах, или защото нуждата от промяна беше непоносима... И сякаш това отключи една врата към живот, за който дори не съм предполагала, че ще ми се случи. За по-малко от две години "от зор" преоткрих себе си. Една година по-късно се дипломирах, но само колкото да приключа започнатото. И още една година по-късно се озовах в туризма. Невероятно е усещането да си дадеш сметка, че си намерил мястото си и правиш това, което не само ти доставя удоволствие, но и го можеш най-добре. Резултата беше отваряне на собствен офис - поредната крачка нагоре.... Междувременно фактически приключилия брак получи и юридическо изражение и сякаш вече нямаше какво да ме спре... В такива моменти човек не иска дори да мисли, че всички тези прекрасни неща може да свършат. 

Това са годините, в които смятах, че имам всичко - работа, която обичам; приятели, с които да имам чудесни моменти; пътуване на вълшебни места; човек, с който знаех, че когато ми омръзне да живея активно ще се съберем и ще си караме спокойни старини......

Опитвам се да видя кога нещата тръгнаха надолу. Може би 2009, след много успешен сезон, а след това пълен спад, и това доведе до затваряне на офиса по-късно. Тогава за първи път се замислих, че може би наближава промяна, че е време да се замисля какво ще правя следващите години. Продължих да рабоят в същата фирма, но вече не толкова щастлива... На моменти почти осезаемо чувствах, че идва някакъв край, голяма промяна. Като патологичен оптимист си представях все промени, които да надградят постигнатото до момента. 

Докато дойде тази година, за която дори през ум не ми мина, че може да се случат толкова тежки раздели: загубих завинаги най-важния човек в живота си. Дори още не мога да осъзная какво и как стана, толкова бързо и неочаквано беше. За добро или зло се случи в момент, в който нямах време дори да страдам... И само няколко месеца по-късно се случи поредната много тежка раздяла - фирмата, в която бях почти 8 години фалира. При това с такъв гръм и трясък, толкова неочаквано, толкова зловещо...

Казват, че когато Бог затваря една врата, то винаги отваря друга пред теб. Имам чувстото, че зад мен се затвори не врата, а цял един свят. И сега съм като на летище, от което заминават много самолети за различни посоки, но аз още не съм намерила своя. Болката от загубата, огорчението от хора, чувстото за опустошеност все още не са изчезнали, вероятно затова все още стоя и чакам... 

Прекрасното е, че приятелите обаче, които винаги съм смятала за такива все още са до мен. А още по-хубавото е, че открих и нови такива.

Не зная какво искам да си пожелая за Новата година, дори не съм решила къде и с кого ще я посрещна (след малко ще реша). Нямам идея какво ме чака оттук нататък, но зная, че вече никога няма да бъде същото, каквото е било досега. Остава надеждата, че предстои начало на следващи не само една, а поредица от много нови и прекрасни години.

На себе си, и на всички, за които всеки край е едно ново начало - честито свършване на 2011 година и да  прекрачим прага на 2012.

РАЗПЕТИ ПЕТЪК ПО НИКОЕ ВРЕМЕ

ИЛИ КАК СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА ПОГЛЪЩАНЕТО НА ЕДНА ФИРМА ОТ ДРУГА В БЪЛГАРИЯ

Когато правех този блог, искрено вярвах, че в него ще публикувам само материали, които ще бъдат развлекателно и приятно четиво. Тогава дори през ум не ми минаваше, че ще доживея да наблюдавам от "първия ред" това, което се случва в последните няколко дни у нас, а именно така нареченият скандал между Алма Тур и България Еър. 

По обясними причини няма как да остана безучастна, още повече, че цялото ми същество крещи от възмущение срещу този опит за пладнешки грабеж. Ще споделя нещата такива, каквито ги виждам аз, а който смята, че това не е реално може да го приеме за измислен разказ. 

От една седмица сме свидетели на едно безпрецедентно и публично посегателство в сферата на частния бизнес. Арогантна демонстрация на това, как една фирма може да бъде съсипана с цел да бъде погълната и всичко това пред очите на управляващи, които се оказват безсилни или безволни да спрат това беззаконие.

09.09.2011 се оказа най-тежкият петък за една от най-големите туристически фирми в България - Алма Тур. Даде се начало на скандал, чиято цел и до момента на никой точно не е ясна, или поне не на зрителите и косвените участници в него. Медиите заляха феновете си с информация за това как една голяма и известна фирма (Алма Тур) не си била платила задълженията към една още по-голяма такава (България Еър). В резултат на две летища в България бяха задържани като заложници множество чуждестранни туристи. Както обикновено се случва при ситуации, които се случват за първи път, никой не прие нещата прекалено сериозно. Сеирджиите по форумите си намерих повод да си запълнят свободното време, драскайки каквото им хрумне. Какво пък, беше уикенд, отпуските вече са свършили, какво по-добро от безнаказано словоблудство. Но не така стояха нещата за хората, които наистина отдавна бяха планирали този скандал, бяха подготвили хората си, които да публикуват материали, "читателски мнения" и всичко това с една единствена цел - да бъде дискредитирана туристическата агенция. Не е странно, че болшинството от читателите се поведоха по публикуваното. Всички очакваха, че това ще приключи до следващия ден, но за изненада на всички това не само не се случи, но и изненадващо на сцената се появи Големият лош чичко, който размаха пръст и заплаши с наказания, след което показа колко е Голям, но и Добър и веднага се спусна да помага, но на кого?! И ако повечето хора смятаха, че както всичко досега разправията ще свърши бързо на принципа "Всяко чудо за три дни", колко голяма беше изненадата им, че в този случай скандала не само не приключи, а тъкмо обратното - ескалира до пълно излизане от контрол. И ако зрителите бяха изненадани, то напълно втрещени бяха инициаторите му - България Еър и по-точно онези, които стоят зад тях. Нещо повече - противно на очакванията им ситуацията се обърна срещу тях и въпреки всички опити за контрол на медиите, те бяха посочени за лошите. И стана страшно - тотално изпуснаха нервите си до степен, в която да покажат истинското си лице и да стигнат до открити заплахи под формата на статии за евентуално самоубийство на онзи, който дръзна да им се опълчи. 

Но кои са тези две фирми, и дали цитираните задължения са истинската причина за конфликт, който може да бъде сравнен само с битката между Давид и Голиат. 

Алма Тур, които в случая могат да бъдат сравнени с безстрашния Давид са една от най-известните и големи фирми в туристическия бранш у нас. Много са приказките по неин адрес относно това кога, как и с какви пари е създадена... преди 20 години!! Изумява ме факта, че все още има хора, които живеят в миналото и единствения начин да оправдаят мизерното си съществуване и тогава и сега е да се оправдават с това, че не са имали шанса някой да им даде пари наготово. И, разбира се, никога на такива хора не би им хрумнало, че да съществуваш 20 години в един изключително конкурентен бранш, при това да се развиваш до степен да станеш един от най-големите и уважаваните и на международно ниво не се постига само с получаване на начален капитал. Че каквито и връзки и контакти да имаш, ако си некадърен и без визия, цел, мечти ако ще, и достатъчна амбиция за развитие няма начин да се създаде такава голяма структура, каквато е Алма Тур. Дали ако някой е глупав, неграмотен и разчита само на "връзкарството" би спечелил уважението и доверието на множеството партньори на фирмата в цял свят. Или казано накратко - ако не беше именно голямата амбициозност и желание за развитие, то днес нямаше точно тази фирма да бъде едно от най-апетитните и желани хапки за хората, за които идеята за бизнес и развитие е стила на анакондата - с бавно и мъчително стягане на обръчите с цел да умъртви жертвата си, за да може да я погълне безпрепятствено. За жалост обаче никой не е идеален и тази фирма направи огромната грешка (а може би и планирана такава от тези, които предизвикаха скандала) да се довери и влезе в партньорство с възможно най-непочтените жестоки хора. 

И така стигаме до другия участник в тази драма - България Еър. Изненадана бях когато видях колко хора не са наясно кои са България Еър, но присъщо на малките се прекланят пред този "Голиат", само защото е голям, изглежда силен и страшен. Въпрос на няколко натискания на клавиши и ползване на търсачката в google е да се види кои са истинските собственици на тази "ощетена от маститата фирма Алма Тур авиокомпания", която "не може да си плати собствените дългове заради лошите й длъжници". И странното е как така България Еър само от миналата година е затънала с почти 30 млн, и за това са й виновни Алма Тур - партньора, който им е давал най-много работа. Просто напишете трите буквички ТИМ и мисля, че и слепите и глухите ще разберат, че става дума за един огромен паразит, който е достигнал до гигантски размери, който не създава нищо, не развива нищо. Единственото, което прави е да си набелязва жертви, с които да попълни колекцията си от фирми от различни браншове чрез смазване и поглъщане. Дори това да е с цената и на физическото унищожение на някои от онези, които са пробвали да се противопоставят. Дали някой ще дръзне да попита откъде тези хора имат средствата да рекетират, изнудват, купуват или казано накратко, каквото е и тяхното мото: Да взимат всичко, което пожелаят?!? Никой не смее, а и надали ще разбере. Факт е, обаче, че те съществуват, при това не от днес и вчера. Срастнали са се със държавата и не само от времето на настоящето правителство.  И защо не, след като няма кой да ги спре. Хора, които живеят с убеждението, че няма кой да им се противопостави и те безнаказано наистина правят каквото си искат. Хора, които арогантно и безцеремонно съсипват създаденото от други, само за да прикрият собствената си импотентност по отношение на създаване  на собствен бизнес. Хора, които дори през ум не им минава, че заграбвайки и съсипвайки дадена фирма я ограбват не само като юридически и икономически субект, но също така ограбват душите, на онези, които са допринесли за да достигне до нивото, да стане толкова примамлива за тях - от създателите до последния служител в нея. 

И стигаме до днес, когато както и в библейската история се случи нещо нечувано, невиждано и неподозирано, както в библейската история - срещу страшния и непобедим Голиат се изправи смелият Давид. Не, че и предишните жертви не са се опитвали, но този път ТИМ явно не прецениха добре нито методите, нито бранша, нито смелостта на собственика на Алма Тур. Оказаха се в ситуация, в която не само, че нещата не им се получиха както ги бяха планирали, ами всичко се обърна срещу тях. При това въпреки всички заплахи, някои от които по мутренски директни с поръчкови статии. Нещо повече - в момента са в ситуация, в която явно е, че при всички случаи ще понесат загуби, дори да получат така желаната фирма. Но как няма да бъдат изненадани, след като тези хора не знаят силата на чувството за достойнство и чест. 

Така или иначе битката е към края си. Не зная какъв ще бъде финала. Много ми се иска да вярвам, че ще се случи чудото, както в битката с филистимците. Но дори това да не стане, победител от цялата история в крайна сметка е Алма Тур, защото са първите, които показаха, че въпреки огромните ресурси и власт, с които разполагат, ТИМ не са всесилни. Напук на очакванията им и усилията на всичките им марионетки в държавните структури не може толкова лесно да се срине нещо, което е градено години наред с усилията на много хора, с много любов. Ако ще дори факта, че и до момента офисите на фирмата продължиха да работят с подкрепата и доверието на всичките си клиенти и партньори. 

Какъвто и да бъде финалът, едно е сигурно - туристическият бранш никога вече няма да бъде същият. И не защото една от най-големите фирми може да загине, а защото никога досега не е имало по-голямо публично посегателство за кражба на нечий бизнес. Разбира се, животът ще продължи и след тази история. Туризмът ще продължи да съществува, още повече, че на пазара има още много изключително добри професионалисти. Иска ми се да вярвам, че онези от тях, които имат стремежа и амбициите за развитие няма да се уплашат от случилото се, а тъкмо обратното - ще добият куража, че ако им се случи същото има начини да противостоят. 

За някои може би звуча доста патетично. Истината е, че се чувствам опустошена, а предполагам и не само аз, но и всички преки свидетели на случващото се. Няма дума, която да опише това усещане, че участвам в лош сън или филм на ужасите. Не ми се иска да приема, че все още има хора, които приемат случващото се за нормално. Дори не искам да коментирам лумпениадата, която четох в коментари от страна на хора, чието единствено щастие в живота им е да видят как някой преуспял е в криза. Ужасена съм от факта, че това се случва с пълното одобрение на управляващите, дори нещо повече - използват ситуацията за собствен ПР. И все пак ми се иска да вярвам, че тази случка няма да отмине като летен дъжд, а ще постави началото на края и на този етап, в който държавата да бъде подвластна и неофициално управлявана от хора, които поради невъзможността си да създадат предпочитат да унищожават. 

Днес е Кръстов ден - празникът, на който християните почитат кръста, на който беше разпнат Спасителя, и почитан като оръдие срещу греха и смъртта. За Алма Тур като цяло и всички, които са част от нея това беше Страстната седмица. Дали ще завърши с публично разпъване на кръст ще се разбере скоро. А тази история скоро ще остане в миналото, вероятно като пример, който ще се цитира в учебниците по право, икономика, бизнес етика (или липсата на такава). И независимо от това какъв ще бъде завършекът, за мен е чест да познавам човека, който има смелостта да се изправи срещу безпардонността и арогантността в държавата ни.