Въпреки, че Истанбул е на "една ръка разстояние" от България, едва преди няколко месеца успях да запълня един от големите ми пропуски при пътуванията и най-накрая намерих време да го посетя. Безспорно беше любов от пръв поглед. Но още при второто ходене реших, че няма как да мислиш за Истанбул и да не си отишъл поне веднъж на островите му.
По традиция, първо правя резервация, после проверявам как може да се случи пътуването. Вече имах представа от Истанбул и кое къде се намира, така, че лесно се ориентирах и намерих разписание. Повечето туристи или поне тези от България разчитат на фирми да ги заведат до там. Всъщност до островите има фериботи на всеки час и половина. Наглед лесно, но всъщност не толкова. В Истанбул всичко, свързано с транспорт се случва с т.нар. Istanbul card. Освен това може да се ползва за вход в музеи, туристичеси атракции, фериботи, та дори и пазаруване в някои магазини. Такава карта можете да си купите от всеки павилион, на който се продават вестници, цигари и т.н. До тук добре. Изпитанието идва, когато се налага да бъде заредена с пари. Има достатъчно автомати, но всички инструкции са само на турски и ако не ползвате този красив език, започвате да търсите някой да ви помогне или го карате по интуиция.
Поне аз така и още не съм научила как да си зареждам пари в тази карта през моята карта, а не само в брой. Но веднъж като успеете, после е лесно - качвате се в трамвай, метро, автобус и само я допирате. Е, трябва да имате представа и от цените, за да знаете с колко да заредите.
За да печеля повече време, отново пътувах с нощен автобус, така рано сутринта съм в Истанбул. Започна поредния пазарлък за такси, като този път беше по-драматичен, след като шофьорът на таксито реши, че от мен ще си изкара надника и каза, че до Кабаташ таксито ще струва 20 евро и когато категорично отказах, защото реално струва не повече от 5-6 евро той ме върна. Както и да е, но този танц вече ме уморява и следващия път със сигурност ще проверя как точно се стига до метрото и да не се занимавам с глупости.
С друго такси, на което шофьорът очевидно искаше да си упражнява английския все пак стигнах до пристанището. Дали бях уморена от път, но ми отне известно време докато се ориентирам, че за фериботите не трябва да правя нищо, освен като в метро да си маркирам картата. И така, моето приключение започна.
Всеки може да прочете историята на т.нар. Принцови острови, наричани кратко Адалар (ada-остров). Някога част от Византийската империя, тук са отсядали гръцки императрици и принцеси, откъдето идва и наименованието им, а след превземането на Константинопол и до средата на 20 век те се превръщат в място, където имат вили и посещават елита на Истанбул - богати турци, чужденци, дипломати. Населението е било предимно гърци, арменци, преселници от Левант. Великолепни къщи, облицовани с дървени плоскости и до днес показват част от лукса и блясъка на онези дни. Отдалечени от града, въздухът на островите е чист, морето кристално, природата - непокътната. Не се допускали никакви автомобили, а файтони е имало до преди няколко години.
Буюкада е най-големият от Принцовите острови, който е бил и най-населен. Още с пристигането се вижда сградата от някогашният красив хотел "Splendid Palace", широкият площад.
Преди да замина знаех, че на острова не се допускат автомобили, очаквах да има поне няколко файтона, а от чужди блогове бях прочела, че може да се наемат велосипеди.
Затова поне първоначално бях приятно изненадана когато видях, че в непосредствена близост до часовниковата кула има много електрически бусчета, голф колички като таксита. Звучеше примамливо да обиколя острова за няколко часа с такова бусче, но реших, че предвид общата площ на острова, няма причина да се държа като еднодневен турист.
Хотелът ми беше в прекрасна локация - близо до централната и крайбрежната улица, и достатъчно настрани, за да бъде на тихо място.
Още първият ден се насочих към района Низам, където вече знаех, че един от известните със запазените си къщи. Там се намираха и руините на къщата, в която е живял Лев Троцки.
Оказа се, че това е районът, в който се изсипват буквално всички туристи, които пристигат с ферибот за един ден. Още в началото бяха разбити представите ми за безгрижно разхождане по улиците, защото трафикът от туристическите бусчета, голф количките-таксита и местните беше почти като в Бургас през летния сезон. Към това се добавят и всички, които смело бяха наели велосипеди. Много скоро разбрах, че освен полицията, спешната помощ и пожарната, все пак се допускат автомобили и камиони, които били собственост на някаква строителна компания.
Постепенно започнах да се изпълвам с противоречиви чувства към видяното наоколо. Немалко от величествените и красиви вили имаха вид на изоставени, занемарени. Безспорно поддръжката на една такава къща струво много пари. Може би изоставени или както на много други места - много наследници, които не могат да се разберат какво да правят с имота.
Но още по-голяма беше изненадата ми, когато видях запуснатото място, където са руините от къщата, в която е живял Лев Троцки. Не просто руини, улицата към тях е обрасла с големи бурени. И това не е единственото важно място, което е занемарено.
В края на 19 век на един от двата хълма на острова за собствениците на "Ориент екстпрес" е построен огромен и красив хотел и казино. След завършването му обаче не получават разрешително да бъде използван. През 1903 г. съпругата на богат гръцки банкер купува сградата и я подарява на Вселенската патриаршия на Константинопол, за да бъде използвана като дом за сираци. През 1964 г., след ескалиране на проблема в Кипър, сиропиталището е насилствено закрито, а имотът присвоен от турската държава. Но най-тъжното е, че след това тази сграда е оставена да се руши. През 1980 г. пожар допринася за още по-голямата повреда, скоро след това турската държава иска да върне сградата на Гръцката епархия. Щетите обаче са толкова големи, че възстановяването би коствало огромни средства.
Всичко това е причина днес, най-голямата дървена сграда в Европа и втората по големина в света да стои изоставена насред нищото. Покрай нея има път, но туристическите маршрути не минават от там. Тоест може да се стигне само ако някой изрично и нарочно иска да я види.
До сиропиталището се стига или пеш, или с наето ел.такси, като по пътя се минава покрай друго място, където се виждат руини като от крепостна стена. Оказа се, че никой не може да каже какво е било, освен, че някога е имало ресторант наоколо.
Друго изненадващо беше, че на фона на рушащи се великолепни сгради се строят нови, които надали ще са по-красиви от наличните.
За сметка на това поне 50% от острова е със статут на национален парк. Особено там, където няма много туристи се чуват песните на птиците, бръмченето на пчелите, гъсениците, от които след това се раждат пеперуди
те като огърлица пресичаха асфалта. Друг парк беше напълно оборудван с детски площадки, модерни точки за снимки.
те като огърлица пресичаха асфалта. Друг парк беше напълно оборудван с детски площадки, модерни точки за снимки.
И разбира се, никой не бива да пропуска посещение на църквата Agia Yorgi най-малкото заради красивата гледка. А църквата - сбутана и прихлупена, заради някаква пристройка до нея, на която се вее турското знаме в църквата се влиза само през страничния вход. Но поне действаща дотолкова, че да може човек да запали свещичка.
В следващите дни всеки ден се разхождах по малките калдаръмени улички, по които беше пълно със сергии с тези цветни венчета. Не можах да разбера какво символизират, от кого са останали, по какъв повод.
Всичко това ме озадачи. Този остров определено живее благодарение на туристите, които идват да видят красотата от миналото, но оставена да се руши, то тя след не много години вече няма да привлича никой, а това означава, че и поминъкът на местните ще западне. Споделих учудването си със собственика на хотела, в който бях отседнала - млад предприемчив човек, който тъкмо беше договорил да наеме съседен хотел, с което да разшири дейността си. Но всичко, което той каза е, че причината е липсата на пари и че на острова всичко е двойно по-скъпо. Което няма логика. Островите не са много далеч от Истанбул, имат редовен и не скъп морски транспорт. Вероятно ако бяха членове на ЕС щяха да се активират проекти и програми, по които да започне реставрацията на сгради, поддръжка на емблематични такива. Подхвърлих идеята, че може би местните могат да настояват поне някои от сградите или част от острова да мине под егидата на ЮНЕСКО или поне да проверят възможностите. И допълних, че ако не направят нещо днес, то след 10 години какво ще правят? Отговорът беше кратък и показващ много: Иншаллах.
Като на всяко туристическо място особено около пристанището е осеяно със заведения - ресторанти, кафенета, сергии за сладолед. Всеки ден фериботите разтоварват стотици, а може би и хиляди туристи, които изпълват улиците, заведенията, магазинчетата. Вероятно това е причината тук обслужването да не е такова, каквото повечето познаваме - любезно, отзивчиво. Разбира се, има подканяне към масите, но очевидно преситени и спокойни, че туристите са толкова много, че има за всички. Освен това са т.нар. "бързи туристи" - идват за няколко часа, което прави отношението по-цинично и на принципа "вземи му парите и да се оправя". Още по-удивително е, че на острова почти никой не говори език, различен от турски. Това поне мен ме умори много, защото дори поръчката на храна коства усилия. Менютата са написани на латиница и уж английски, но какво от това, като ако човек попита какво има в даденото ястие, няма кой да обясни. И не им пука, буквално.
За всичките ми посещения в Турция само тук ми се случи в един от ресторантите да се пробват да включат в сметката ми нещо, което не съм поръчвала. В друг се опитаха да ми пробутат нес кафе за еспресо. В трето бяха супер любезни, но така и нямаха меню, тоест поръчваш, но не знаеш на какви цени. Е, оказаха се тройни на фона на останалите. Няма чейндж бюро, но има такива, които могат да ти обменят пари на безумен курс.
Изумена съм от безразличието им към факта, че на острова вече има автомобили, което разрушвава концепцията и имиджа за острови без такива.
Всичко това вгорчава удоволствието от красотата наоколо, оставя усещането че си за еднократна употреба. Каквото е и отношението им към всичко наоколо, което ползват, докато може, а когато се срине - е, тогава ще търсят други начини. До тогава обаче, колкото и каквото може, с минимум усилия.
Но това е само още една причина тези острови или поне най-големият от тях да бъдат посетени сега, докато все още са запазени следите от недалечното минало. Докато все още има добре запазени красиви къщи, сградата на Сплендид хотел все още е цяла. А аз си харесах няколко къщи, които ако спечеля от лотарията със сигурност бих си купила поне една от тях, която да превърна в ... е, това вече са си мои идеи. Ето две от тях.
И няколко препоръки преди да отидете там:
- Не си наемайте велосипед, освен ако не тренирате планинско колоездене. Островът е хълмист и на места наклоните са до 25-35%, което е причина повечето, които не са карали много или основно по равни терени, само да си бутат велосипедите. Също когато наемате, непременно проверявайте спирачките и веригите.
- Ако смятате да ползвате електрическите таксита, то непременно трябва да имате Istanbul card и непременно я заредете предварително при автоматите при пристанището или около стоянките за бусчетата и таксита, защото навътре в острова няма къде. Например от центъра до подножието на пътя до църквата Свети Георги са 100 турски лири.
- На острова почти като атракция са сладоледите и някои от сергиите ги правят именно такива с украси. Но истинският хубав сладолед не е от тези сергии, а на главната улица, до баничарницата.
- За да се насладите напълно на атмосферата на острова, да видите вечерен Истанбул от далече - направете си поне една нощувка на острова, а защо не и 2. А в един ден можете да поделите времето между някои от другите острови, покрай които минава и спира фериботът.
- В парковете можете да си направите чудесен пикник.
- Непременно си поръчайте кюфтета в ресторанта при църквата "Свети Георги".
И накрая - този хотел ви посреща като слезете от ферибота на Бургазада - още едно място, което непременно трябва да посетите макар и само да изпиете едно кафе.
