Един необикновен Великден

По ред причини тази година се случи така, че за Великден си бях в България. За повечето хора това е нормално да са у дома си, със семейството си. На мен не ми се беше случвало доста отдавна... почти 10 години, а може би и повече. И не само, но до последно нямах и никакви планове къде ще бъда за празника, като дори много привлекателен ми се струваше варианта дори да си остана в къщи сама. Така де, все пак чувството за празничност е душевно състояние и не зависи от броя на хората около нас. 

В крайна сметка с приятели в последния момент решихме да отидем някъде наблизо, колкото да сме извън София и приятна оферта за хотел "Самоков" в Боровец ни помогна бързо да вземем решение. В петък, докато чаках моите обични другарчета да се приготвят за път се присетих да погледна къде и коя е най-близката църква, където можем да отидем поне в събота вечер. И бях приятно изненадана (макар и с леко неудобство трябва да призная, че аз тепърва откривам хубавите и интересни места в България). Оказа се, че именно в Боровец е църквата "Преображение Господне", която е единствена и уникална в България по отношение на архитектурата си. Построена в алпийски стил, цялата от дърво и на пръв поглед човек може да реши, че е просто по-богаташка вила... Събитието, с което църквата става още по-известна е, че именно там е била сватбата на принцеса Калина, дъщерята на Симеон Сакскуборготски. 

Дори да не беше празник, нямаше начин да не отидем и да видим църквата. И след активно мързелуване в СПА центъра на хотела в петък, в събота сутринта със Светли се отправихме към църквата, която се оказа на по-малко от 10 мин пеш от хотела. Оказа се, че ако човек случайно минава оттам и изрично не търси църквата, спокойно може да я подмине, въпреки, че се вижда от пътя, но... както всичко у нас, табелата е по-скоро скрита и настрани от пътя, отколкото на място, където всеки лесно да я види. 

Времето беше лошо, мрачно, влажно и вероятно за това нямаше голямо движение. Отделно, че и курорта беше почти празен, все пак извън сезона, от пистите сняг имаше май само на Маркуджика (поне там разбрах, че ходеха част от гостите на хотела). 

Сгушена между боровете, с малък паркинг отпред, тихо наоколо, за момент се почувствах сякаш бях сред декор за приказка...

Дори не знаех какво да очаквам вътре. Беше отворено и още с влизането ни посрещна възрастен мъж, средна възраст... благ и добър, както се оказа по-късно, но със сигурност не и добродушен до наивност. Зарадва се, като ни видя и първоначално, докато купувахме свещички лесно се заговорихме. Една от целта ни беше да попитаме и за службата вечерта и първата изненада беше, че да, църквата ще бъде отворена, но няма да има свещеник. Мога само да предполагам за причините (примерно, че няма достатъчно хора, за да има постоянен такъв), но да няма свещеник дори за толкова светъл празник.... Стори ми се странно, не попитах обаче. Влязохме вътре... не обичам да правя снимки вътре в църкви, затова и нямам такива да покажа. Църквата беше спретната, семпла, с малък олтар, няма стенописи... Над олтара красива дърворезбра изобразяваща кръста, на купола също красива дърворезба... Почувствах се уютно, ако ще точно заради липсата на претрупаност по стените и таваните, липсващите стенописи по-скоро допринасяха за усещането за чистота, отколкото за празнота... 

Ксенофоб ли е българинът?

Ксенофобия (от гръцки: ξένος – 'непознат, чужденец' и φόβος – 'боязън, страх') обозначава всяка постоянна, ирационална или прекомерна ненавист или страх към чужденци или непознати, не обезателно оформена, поощрявана, търпима или стимулирана от властта. Ксенофобията въплъщава вярването, правилно или не, че човек стои пред нещо чуждо.

(изт. Wikipedia)

Поводът да се замисля за това са поредните коментари по повод случващото се с нашата южна съседка Гърция. Доколкото ни дели една граница, дълго историческо минало, настоящо мерене на кой е по-по-най на база отминали времена, а и последните години се превърна в роден дом и месторабота за много българи, логично мненията и настроенията към нашите съседи да са доста по-пристрастни. И в този смисъл сякаш разделението е по-рязко на гръкофоби и гръкофили. Като доводите особено на първите са по-скоро емоционални, отколкото рационални. 

Но не за Гърция само става дума. От край време се счита, че българите сме гостоприемни хора, винаги готови да помогнем на странника, "който почука на вратата ни". И вярно или не, но поне на нас ни харесва да вярваме в това мнение. Друг е въпроса, че по ред причини гостоприемството в най-чистият му вид отдавна е изчезнал. Станахме някак по-модерни и все повече под тази блага дума разбираме да сме просто любезни, да се усмихваме ако някой ни проговори на развален български... И разбира се, да се почувстваме щастливи, когато ни кажат, че много харесват родината ни. Разбира се, винаги сме готови да се похвалим с нашите традиции, кухня. Да се пошегуваме като накараме чужденец, който идва за пръв път в България да гаврътне на екс чашка люта ракия.... Типично по балкански (не само по български). 

Но гостоприемството е само едната страна на отношението към чуждите култури, раси, традиции. Другата страна е как те въздействат на нас, как ги приемаме, как се отнасяме към разликите. 

От край време българите са известни с любопитството си и любознателността си. С настъпването на т.нар. демокрация границите постепенно се отвориха все по-широко и всички имат възможността да пътуват, да видят свят, както се казва. През последните 10 години имах възможността да пътувам с много такива хора и да наблюдавам реакциите им, попадайки на чуждо място, досега им с различни хора и култури. И въпреки, че в сравнение с много други нации бих казала, че българските пътешественици са едни от най-добрите като туристи, то за съжаление няма как да кажа това по отношение на тяхната "отвореност" към новото. 

Да, всички, които пътуват го правят за да видят, да се докоснат, но все още го правят с толкова голяма предпазливост и предразсъдъци, че понякога съм се чудила защо някой е хвърлил толкова пари, да отиде на другия край на света, за да изцъка като Бай Ганьо и каже "Е от България по-хубаво няма" и в същото време да започне да обяснява как ако това сме го имали у нас какво щяло да стане и как щели сме да го съсипем. Ей това противоречие поне за мен няма никаква логика. В повечето от случаите за удобство го наричаме патриотизъм. В по-нелюбезния вариант го наричаме нихилизъм, а всъщност става дума за невъзможността ни да приемем различното изобщо. А оттам и невъзможността за пълно отдаване, потапяне и наслада от момента, мястото, хората около нас.

При първите си подобни ситуации се чувствах някак длъжна да се опитам да покажа, че смисъла не е да критикуваме различното, което виждаме, да обяснявам кое защо е така, с идеята, че вероятно неразбирането е причина за отричане и критикуване. С времето си дадох сметка, че няма как да променя този закостенял консерватизъм, този генетично вроден комплекс за малоценност, който е причина да не се признават чуждите достойнства. 

Разбира се, не всички са с подобна еснафска нагласа. За щастие по-младите, по-информираните или по-любопитните бързо се нагласят към новата обстановка и с течение на времето, колкото повече пътуват, толкова повече се променят. Имам си и моите любими пътешественици, двойка, които преди доста години започнаха плахо с една екскурзия до Истанбул. Разбира се, първоначално реакцията им беше като на повечето, които за първи път излизат от България - цъкане с език колко е шарено там и все пак колко си е добре у дома. Които след това започнаха да разширяват периметъра, след като обиколиха половин Европа тръгнаха и по други континенти. И това са хора, които буквално пред очите ми виждах как се променят. Преминаха и през другата крайност - възхваляване на всичко чуждо, и отричане на всичко наше. Сега вече са заклети пътешественици, които искрено се радват на всеки досег с различното, без да критикуват, без да сравняват, просто да се наслаждават.